неделя, 28 март 2010 г.
петък, 12 февруари 2010 г.
За нас
Не е лесно в свят и време като тези да бъдеш мечтател. Да, мечтите спасяват, но е трудно да рискуваш. Да, рискът е живец, но болката може да ти отнеме живота. И да, болката може да бъде отнета с любов, но е опасно да се влюбиш.
Трудно е да копнееш за онези времена, в които мъжете са били силни и борбени, а жените са били нежни и всеотдайни. Тогава, когато са се осъществили великите любовни истории и хората не са си представяли, че страхът може да повали мечтите.
Вълнение не от радост, а от уплаха напира в сърцата, докато слушаме музика от онова време. Музика, носеща темперамента на влюбените до полуда. Уплахата ни се поражда от напора за приключение, но заобикалящите ни съдби не ни позволяват и да помислим за такова.
Не можем да посветим една любовна песен, без да се разтревожим, че ще бъде безпредметно. Без да помислим за последиците и как бихме се почувствали като глупаци, ако не ни отвърнат с друг вдъхновяващ припев.
И да има на кого да посветим един романс той ще бъде осмят от един или друг. А в днешно време е трудно да слушаш само сърцето си.
А ритъмът му бива променяно от куп парадокси.
Имало е времена, когато да запазиш думата си е било награда с по-висока стойност от материалната. Сега хората просто измислят причини, за да използват други думи.
Тези дни постоянно трябва да се съобразяваме с нещо или някого. Плачем насаме, задържаме смеха си пред други, крием чувствата си и пазим себе си за някой, който може никога да не разбереш, че е идвал ако не покажеш наяве всички тези изброени изблици на живот.
Именно, заради всичко казано по-горе, аз посвещавам следващата песен на себе си.
Трудно е да копнееш за онези времена, в които мъжете са били силни и борбени, а жените са били нежни и всеотдайни. Тогава, когато са се осъществили великите любовни истории и хората не са си представяли, че страхът може да повали мечтите.
Вълнение не от радост, а от уплаха напира в сърцата, докато слушаме музика от онова време. Музика, носеща темперамента на влюбените до полуда. Уплахата ни се поражда от напора за приключение, но заобикалящите ни съдби не ни позволяват и да помислим за такова.
Не можем да посветим една любовна песен, без да се разтревожим, че ще бъде безпредметно. Без да помислим за последиците и как бихме се почувствали като глупаци, ако не ни отвърнат с друг вдъхновяващ припев.
И да има на кого да посветим един романс той ще бъде осмят от един или друг. А в днешно време е трудно да слушаш само сърцето си.
А ритъмът му бива променяно от куп парадокси.
Имало е времена, когато да запазиш думата си е било награда с по-висока стойност от материалната. Сега хората просто измислят причини, за да използват други думи.
Тези дни постоянно трябва да се съобразяваме с нещо или някого. Плачем насаме, задържаме смеха си пред други, крием чувствата си и пазим себе си за някой, който може никога да не разбереш, че е идвал ако не покажеш наяве всички тези изброени изблици на живот.
Именно, заради всичко казано по-горе, аз посвещавам следващата песен на себе си.
вторник, 20 октомври 2009 г.
2 days in Paris
Дали ще са 2 дни в Париж или в София няма никакво значение. Важното е хората да не забравят, че се обичат. Важно е също, да се потъпкват някои излишни изблици на неуместна гордост, които опустошават всичко красиво изградено. Отдавна си го мисля, но този филм ме вдъхнови да документирам размислите си черно на бяло.
2 days in Paris – режисьорската работа на Джули Делпи ме хвана от второто гледане. Защото от първото успя само да ме отегчи и го спрях на средата на първия диск. Сега си давам сметка, че не трябваше да се получи така, защото е поучителен за двойки, изпадали в ситуации на недоразумения и последвали безумни кавги. В крайна сметка го догледах сама след няколко дни и останах очарована. Първият половин час от филма се развива адски мудно, но в действителност перфектно е пресъздадено цялостното усещане на героите. Евентуално нещата се развиват с известна динамика, особено откъм емоционалната страна на нещата. От Париж разбрахме единствено, че Джак и Марион (героите) се снимаха на онзи мост, който помним от ‘Последно танго в Париж’ и първите му сцени. И това беше идеята според мен – всяко място на света може да бъде ‘Париж’, стига ние така да решим.
С търпение стигнах до онзи момент във филма, до който всеки ценител ще разбере, че трябва да продължи да гледа, погубвайки се в нелепи и смешни моменти, каквито всеки познава. Наистина имаше ужасно комични сцени! Останалото, вярвам, че няма нужда да описвам. Песента на Делпи с Nouvelle Vague е жестока. 2 days in Paris си заслужават близо 2 отделени часа, за да преценим какво е важно в крайна сметка и да се подсетим как да не бъркаме в любовната си действителност.
2 days in Paris – режисьорската работа на Джули Делпи ме хвана от второто гледане. Защото от първото успя само да ме отегчи и го спрях на средата на първия диск. Сега си давам сметка, че не трябваше да се получи така, защото е поучителен за двойки, изпадали в ситуации на недоразумения и последвали безумни кавги. В крайна сметка го догледах сама след няколко дни и останах очарована. Първият половин час от филма се развива адски мудно, но в действителност перфектно е пресъздадено цялостното усещане на героите. Евентуално нещата се развиват с известна динамика, особено откъм емоционалната страна на нещата. От Париж разбрахме единствено, че Джак и Марион (героите) се снимаха на онзи мост, който помним от ‘Последно танго в Париж’ и първите му сцени. И това беше идеята според мен – всяко място на света може да бъде ‘Париж’, стига ние така да решим.
С търпение стигнах до онзи момент във филма, до който всеки ценител ще разбере, че трябва да продължи да гледа, погубвайки се в нелепи и смешни моменти, каквито всеки познава. Наистина имаше ужасно комични сцени! Останалото, вярвам, че няма нужда да описвам. Песента на Делпи с Nouvelle Vague е жестока. 2 days in Paris си заслужават близо 2 отделени часа, за да преценим какво е важно в крайна сметка и да се подсетим как да не бъркаме в любовната си действителност.
петък, 10 юли 2009 г.
Красотата е относителна
Винаги съм харесвала биологичните обяснения на случвания, за които хората са измислили имена като любов, ревност, soulmate и подобни. Разни хора, разни идеали, животи, съдби...дъра бъра, бла бла бла. Естествено е, че това, към което хората се стремят най-много, осъзнавайки го или не, е целта да оставят ‘нещо’ след себе си. Нещото е ген.
Разбира се би било чудесно и адски улесняващо това да ставаше със собствени усилия. Но както всички знаем, за добро или лошо, в живота ни се появява личност, която ни помага в начинанието (между другото, целяща същото). Интересно е как за стотни от секундата в човешките главици се провежда най-ефективният и значим кастинг, тогава, когато се сблъскваш за пръв път с тази личност. Погледът сканира от главата до петите отсрещния субект и в зависимост от собствената натура преценява Е ли е качествен въпросният човек.
Много е смешно да се опитваш да се потапяш в разни дълбоки изследвания по този въпрос, защото да – всичко е относително. И не – няма нужда от изказвания в стил ‘външността няма значение’. А Бел не се влюби в Звяра заради душевността му, а заради недвижимото имущество.
И все пак – какво се търси отсреща?
Не знам доколко е проблем, но модата се бърка навсякъде, дори в тези изключително важни за живота, бъдещето и вселената въпроси. Имам предвид тенденциите за красота, разбира се.
Веднъж се замислих – ако един мъж, по време на ядрена зима (или какъвто и да е екстремен момент, касаещ оцеляването на човешкия вид) трябва да избира между 2 жени – грозновата, рубенсова, като цяло здравенячка и една фина, крехка, като видение нежна, пичът за жалост ще загърби естетические си възгледи и се обзалагам, че ще дръпне за паласките по селски здравата грубиянка, защото знае, че другата с или без него ще я отвее леденият вятър, а мъжът трябва да се застрахова.
Разбира се, красота може да се открие у всичко и всеки. Аз лично се възхищавам на минималистичната хубост. Но от какво зависи личното виждане на нещата? Индивидуалността? Тенденциите? Инстинктът за оцеляване?
По-нагоре стана въпрос за модата и понеже в едни 90 процента тя засяга жените и жените засягат нея (както се случи и сега)- именно на дамите ще обърна внимание.
Дали е от естетическите новости или естествения ход на развитие, или в случая - мое си виждане, или такова, подбудено от времето, в което съм се родила и живея, аз лично забелязвам как с вековете, жената става все по-красива и по-красива. И не – не говоря за гримове и дрехи. Разбира се, че и те си казват думата, като веднага се сещам за великата мисъл на Хелена Рубенщайн, че няма грозни жени, а само мързеливи такива. Имам предвид, това например, че си купих онзи брой на Нешънъл Джиографик, в който беше направен манекен на Неандерталската жена. Горката неандерталска жена... Особено, бутайки се в мислите ми до образи като тези на Одри Хепбърн, Кармен Кас или баба ми ако щеш. Преминавайки напред във времето също не сме ужасно доволни от фигури и лица, но забелязваме потенциал към разхубавяване.
Различните естетически виждания не подминават като тенденция и различните култури. В главата ми изникват 2 жени с 2 чифта различни като черно и бяло гърди – буквално. Тези на баварка и тези на сомалийка.’Гърдите, като символ на живота’....Абе да бе да!... Забелязвам как напоследък мъжете обръщат все по-малко внимание на гърдите, или поне не харесват онези отвратителни цомби, които доскоро мислех за идеал на силния пол. И одобрявам! Моите лични виждания за красота са по-близо до крехкостта, отколкото агнешкото на баба за Гергьовден. Колкото ‘по-извънземна’, толкова по-добре. Таня Дзяхилева, Коко Роча, Ирина Куликова, Саша Пивоварова... схваща се идеята.
Открай време естетическите тенденции водят към този тип красота. Давайки за примери известни имена няма как да не се спомене, че една от първите е естествено фината Туиги, с нейните поглъщащи очи. Тръгнем ли от началото на 20ти век например забелязваме само свиване на телесните обиколки и намаляване в теглото. 90-60-90? Не и днес. Най-тлъстата красива дама в последно време е викториянката. А ако Гибсъновото момиче се разходи из центъра на някой метрополис ще е една от многото и най-вероятно никой няма да й обърне внимание. След това се появява Луиз Брукс, уникална и слава Богу стройна. От там нататък са ясни – Одри, Туиги, Кейт – от слаба по-слаба. Толкова, че накрая ще изчезнат : )
Това не е идеалът на бай-Драгой, който, карайки рейса номер едикойси, блажи очите си с плакати на родни пищни фолк-фурии. Това е идеята за красота, граничеща с изкуство. Не е случаен изборът на велики артисти в модните среди за модели, представящи творбите им по подиума.
И понеже това си е моят блог няма да спомена и дума за чужди вкусове. А като се сетя какви такива съществуват не искам и да се замислям. В крайна смека ...наистина е най-важна вътрешната красота, де. Клишетата съшо са важни...
Разбира се би било чудесно и адски улесняващо това да ставаше със собствени усилия. Но както всички знаем, за добро или лошо, в живота ни се появява личност, която ни помага в начинанието (между другото, целяща същото). Интересно е как за стотни от секундата в човешките главици се провежда най-ефективният и значим кастинг, тогава, когато се сблъскваш за пръв път с тази личност. Погледът сканира от главата до петите отсрещния субект и в зависимост от собствената натура преценява Е ли е качествен въпросният човек.
Много е смешно да се опитваш да се потапяш в разни дълбоки изследвания по този въпрос, защото да – всичко е относително. И не – няма нужда от изказвания в стил ‘външността няма значение’. А Бел не се влюби в Звяра заради душевността му, а заради недвижимото имущество.
И все пак – какво се търси отсреща?
Не знам доколко е проблем, но модата се бърка навсякъде, дори в тези изключително важни за живота, бъдещето и вселената въпроси. Имам предвид тенденциите за красота, разбира се.
Веднъж се замислих – ако един мъж, по време на ядрена зима (или какъвто и да е екстремен момент, касаещ оцеляването на човешкия вид) трябва да избира между 2 жени – грозновата, рубенсова, като цяло здравенячка и една фина, крехка, като видение нежна, пичът за жалост ще загърби естетические си възгледи и се обзалагам, че ще дръпне за паласките по селски здравата грубиянка, защото знае, че другата с или без него ще я отвее леденият вятър, а мъжът трябва да се застрахова.
Разбира се, красота може да се открие у всичко и всеки. Аз лично се възхищавам на минималистичната хубост. Но от какво зависи личното виждане на нещата? Индивидуалността? Тенденциите? Инстинктът за оцеляване?
По-нагоре стана въпрос за модата и понеже в едни 90 процента тя засяга жените и жените засягат нея (както се случи и сега)- именно на дамите ще обърна внимание.
Дали е от естетическите новости или естествения ход на развитие, или в случая - мое си виждане, или такова, подбудено от времето, в което съм се родила и живея, аз лично забелязвам как с вековете, жената става все по-красива и по-красива. И не – не говоря за гримове и дрехи. Разбира се, че и те си казват думата, като веднага се сещам за великата мисъл на Хелена Рубенщайн, че няма грозни жени, а само мързеливи такива. Имам предвид, това например, че си купих онзи брой на Нешънъл Джиографик, в който беше направен манекен на Неандерталската жена. Горката неандерталска жена... Особено, бутайки се в мислите ми до образи като тези на Одри Хепбърн, Кармен Кас или баба ми ако щеш. Преминавайки напред във времето също не сме ужасно доволни от фигури и лица, но забелязваме потенциал към разхубавяване.
Различните естетически виждания не подминават като тенденция и различните култури. В главата ми изникват 2 жени с 2 чифта различни като черно и бяло гърди – буквално. Тези на баварка и тези на сомалийка.’Гърдите, като символ на живота’....Абе да бе да!... Забелязвам как напоследък мъжете обръщат все по-малко внимание на гърдите, или поне не харесват онези отвратителни цомби, които доскоро мислех за идеал на силния пол. И одобрявам! Моите лични виждания за красота са по-близо до крехкостта, отколкото агнешкото на баба за Гергьовден. Колкото ‘по-извънземна’, толкова по-добре. Таня Дзяхилева, Коко Роча, Ирина Куликова, Саша Пивоварова... схваща се идеята.
Открай време естетическите тенденции водят към този тип красота. Давайки за примери известни имена няма как да не се спомене, че една от първите е естествено фината Туиги, с нейните поглъщащи очи. Тръгнем ли от началото на 20ти век например забелязваме само свиване на телесните обиколки и намаляване в теглото. 90-60-90? Не и днес. Най-тлъстата красива дама в последно време е викториянката. А ако Гибсъновото момиче се разходи из центъра на някой метрополис ще е една от многото и най-вероятно никой няма да й обърне внимание. След това се появява Луиз Брукс, уникална и слава Богу стройна. От там нататък са ясни – Одри, Туиги, Кейт – от слаба по-слаба. Толкова, че накрая ще изчезнат : )
Това не е идеалът на бай-Драгой, който, карайки рейса номер едикойси, блажи очите си с плакати на родни пищни фолк-фурии. Това е идеята за красота, граничеща с изкуство. Не е случаен изборът на велики артисти в модните среди за модели, представящи творбите им по подиума.
И понеже това си е моят блог няма да спомена и дума за чужди вкусове. А като се сетя какви такива съществуват не искам и да се замислям. В крайна смека ...наистина е най-важна вътрешната красота, де. Клишетата съшо са важни...
неделя, 21 юни 2009 г.
Lamb - live @ Parklive festival, Sofia
20ти юни,
2009г.
Ако можеше ритъма на сърцето ми да опише какво беше чувството, със сигурност би се изплюл върху думите. Усещането беше...приказно! Това беше приказка за красотата. Главните герои бяха Lamb, на сцената трима магьосници, които превръщаха миговете в необясними времеви стойности, отиващи някъде си. Там бяхме и ние, тези долу, които просто се оставяха на милостта на музикантите.
Тогава осъзнах нещо наистина невероятно. Това как чрез музиката си тези трима са по-силни от милиарди. Как прекрасната Лу Родс, с нежния си, но невъобразимо силен в същината си глас е по-могъща от всеки най-велик генерал, даващ наставления за битки. Тембърът й се носеше по-настоятелно от всеки звук от война. Анди Барлоу, с това в което превръщаше музиката и така както я поднасяше – електронните дълбочини в моите виждания бяха в пъти по-доминантни от хиляди бойни снаряжения, танкове, всякакви машини... А басът, който съпътстваше мелодията през цялото време и придаваше онази загадъчност, без която нищо нямаше да е същото, би сложил в малкия си джоб екота на падащи бомби. Те всъщност бяха антипода на всичко ужасяващо, на всяко грозно изкривяване на света, в който живеем. Те сложиха поантата на красотата и затвориха устата на реалността.
Нямаше как да не ми избият сълзи от очите. Нямаше как да не завали дъжд и небето също да приплаче под магическите звуци на Lamb. Ако земята реши да изпее песен, ще го направи чрез тяхната музика и тогава всеки, чул тази приказка би усетил какво е мир.
сряда, 6 май 2009 г.
На развален английски / езикът на любовта
Искам пак да го гледам за пръв път. Отдавна филм не ме беше изпълвал с такива емоции. Сигурно защото филмите вече се стремят към все повече от тази, гадната реалност. Че не се случват чудно хубави работи и красив французин не се влюбва в теб, както ти в него от пръв поглед. Да, ама не. И в живота е така и слава Богу по филмите. С приказна история, без да се стига до нереалности, този филм ме разплака на 2 пъти. Веднъж с нотка на тъга, вторият път - от щастие. Толкова приятен за гледане, с готин саундтрак, очарователни актьори + Ню Йорк и Париж. Прекрасно час и полвиново изживяване в компанията на героинята на Parker Posey и хората, докоснали живота й в 'Broken English'. И както се спомена в един момент от филма 'Some people want magic. I thing you are one of those people' . Сигурно и аз съм от тези хора, и затова съм така очарована от най-красивата, в последно време, история.
четвъртък, 9 април 2009 г.
Пролет
'Разбъркаха ги сезоните', каза през смях един приятел и е прав. Но аз имам надежда - имам пролетта всяка година, макар и по-особена от предишната. Например снегът. До сега не помня през първия ден от астрономическата пролет да е валял сняг. Да е имало по улиците - може би да, но не и да ни отнема от приповдигнатостта с всеки остър полъх и тези малки бели миниятюрки, продукт на лошото настроение на климата. От друга страна като чуя пролет и една от картините, изникващи в съзнанието ми е кокиче, подало главица над купчинка сняг. И все пак - малко късно, Нейно величество Пролетта дойде. Дали септември ще бъде май? Не знам. Дано, само, май не се превръща в септември. Чакам си люляците и нежния им аромат по улиците, пълни с въодушевление. Сега, някак я няма, вече, тази апатия в лицата на хората. Заглеждам се и усещам как всеки го е обзела надеждата, ако ли пък не - подсъзнанието му диктува колко е хубав денят, което е еквивалентно, може да се каже. Слънцето е толкова уморено от цупене, че се е оставило на собственото си очарование. Гали и гали главите на различните персони. Отварям прозореца, защото вече не се пазя от студа, тъй като го няма. А по този начин съм и по-близо до пролетното настроение. Един отворен прозорец е цял разказ, цяла история. Мартеничките не ги виждам по ръцете на хората, а по цъфналите дървета, а покрай тях се носят бели листца. Идилия. Точно по това време на годината не ми трябва музиката. Прелетните птички са чули от някъде това и решават, че сега е техният момент за 15 минути слава. Всяка сутрин. Да се събудиш с тяхното пеене и изгряващото слънце, да погледнеш в очите синьото небе и да погледаш забързания народ - безценно. А аз чакам и да попътувам, и някъде по пътя да видя гнездо на щъркели. Тогава да метна своята мартеничка и да започне и очакването на лятото. Пролет, лято, есен, зима и после пак пролет. Какво по-оптимистично?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
