четвъртък, 9 април 2009 г.

Пролет


'Разбъркаха ги сезоните', каза през смях един приятел и е прав. Но аз имам надежда - имам пролетта всяка година, макар и по-особена от предишната. Например снегът. До сега не помня през първия ден от астрономическата пролет да е валял сняг. Да е имало по улиците - може би да, но не и да ни отнема от приповдигнатостта с всеки остър полъх и тези малки бели миниятюрки, продукт на лошото настроение на климата. От друга страна като чуя пролет и една от картините, изникващи в съзнанието ми е кокиче, подало главица над купчинка сняг. И все пак - малко късно, Нейно величество Пролетта дойде. Дали септември ще бъде май? Не знам. Дано, само, май не се превръща в септември. Чакам си люляците и нежния им аромат по улиците, пълни с въодушевление. Сега, някак я няма, вече, тази апатия в лицата на хората. Заглеждам се и усещам как всеки го е обзела надеждата, ако ли пък не - подсъзнанието му диктува колко е хубав денят, което е еквивалентно, може да се каже. Слънцето е толкова уморено от цупене, че се е оставило на собственото си очарование. Гали и гали главите на различните персони. Отварям прозореца, защото вече не се пазя от студа, тъй като го няма. А по този начин съм и по-близо до пролетното настроение. Един отворен прозорец е цял разказ, цяла история. Мартеничките не ги виждам по ръцете на хората, а по цъфналите дървета, а покрай тях се носят бели листца. Идилия. Точно по това време на годината не ми трябва музиката. Прелетните птички са чули от някъде това и решават, че сега е техният момент за 15 минути слава. Всяка сутрин. Да се събудиш с тяхното пеене и изгряващото слънце, да погледнеш в очите синьото небе и да погледаш забързания народ - безценно. А аз чакам и да попътувам, и някъде по пътя да видя гнездо на щъркели. Тогава да метна своята мартеничка и да започне и очакването на лятото. Пролет, лято, есен, зима и после пак пролет. Какво по-оптимистично?