Дали ще са 2 дни в Париж или в София няма никакво значение. Важното е хората да не забравят, че се обичат. Важно е също, да се потъпкват някои излишни изблици на неуместна гордост, които опустошават всичко красиво изградено. Отдавна си го мисля, но този филм ме вдъхнови да документирам размислите си черно на бяло.
2 days in Paris – режисьорската работа на Джули Делпи ме хвана от второто гледане. Защото от първото успя само да ме отегчи и го спрях на средата на първия диск. Сега си давам сметка, че не трябваше да се получи така, защото е поучителен за двойки, изпадали в ситуации на недоразумения и последвали безумни кавги. В крайна сметка го догледах сама след няколко дни и останах очарована. Първият половин час от филма се развива адски мудно, но в действителност перфектно е пресъздадено цялостното усещане на героите. Евентуално нещата се развиват с известна динамика, особено откъм емоционалната страна на нещата. От Париж разбрахме единствено, че Джак и Марион (героите) се снимаха на онзи мост, който помним от ‘Последно танго в Париж’ и първите му сцени. И това беше идеята според мен – всяко място на света може да бъде ‘Париж’, стига ние така да решим.
С търпение стигнах до онзи момент във филма, до който всеки ценител ще разбере, че трябва да продължи да гледа, погубвайки се в нелепи и смешни моменти, каквито всеки познава. Наистина имаше ужасно комични сцени! Останалото, вярвам, че няма нужда да описвам. Песента на Делпи с Nouvelle Vague е жестока. 2 days in Paris си заслужават близо 2 отделени часа, за да преценим какво е важно в крайна сметка и да се подсетим как да не бъркаме в любовната си действителност.
вторник, 20 октомври 2009 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)

Няма коментари:
Публикуване на коментар