Трудно е да копнееш за онези времена, в които мъжете са били силни и борбени, а жените са били нежни и всеотдайни. Тогава, когато са се осъществили великите любовни истории и хората не са си представяли, че страхът може да повали мечтите.
Вълнение не от радост, а от уплаха напира в сърцата, докато слушаме музика от онова време. Музика, носеща темперамента на влюбените до полуда. Уплахата ни се поражда от напора за приключение, но заобикалящите ни съдби не ни позволяват и да помислим за такова.
Не можем да посветим една любовна песен, без да се разтревожим, че ще бъде безпредметно. Без да помислим за последиците и как бихме се почувствали като глупаци, ако не ни отвърнат с друг вдъхновяващ припев.
И да има на кого да посветим един романс той ще бъде осмят от един или друг. А в днешно време е трудно да слушаш само сърцето си.
А ритъмът му бива променяно от куп парадокси.
Имало е времена, когато да запазиш думата си е било награда с по-висока стойност от материалната. Сега хората просто измислят причини, за да използват други думи.
Тези дни постоянно трябва да се съобразяваме с нещо или някого. Плачем насаме, задържаме смеха си пред други, крием чувствата си и пазим себе си за някой, който може никога да не разбереш, че е идвал ако не покажеш наяве всички тези изброени изблици на живот.
Именно, заради всичко казано по-горе, аз посвещавам следващата песен на себе си.

Няма коментари:
Публикуване на коментар